Постинг
02.02.2007 20:03 -
Още тишина...
/ късичка поема- няма страшно:))/
І.
Измислям си. На пет години бях...
Възможно е да лъжа. И обратното.
Погребахме под младата трева
костюма. И усмивката на татко.
От погледа на баба проумях,
че да си жив сега не е живеене.
На двора, зад квадратната чешма
накуцващ вятър болно агнеблееше.
А дядо се прихлупи под каскета си.
Канелката захапал, не лулата.
И се пресели с бъчвите в мазето.
Гризеше лук и го сълзяха лактите.
А мама... мама побеля
и роклята й ставаше по-тъмна…
На двадесет и шест. На сутринта
под веждите й нямаше разсъмване.
Сестра ми се изгуби в махалата
като звънче във джоба на разсеян.
Дойде си привечер напълно сляпа.
В шепата си носеше щурчета.
По улиците, гълтащи вървенето,
и чуждите приличаха на близки.
Измислих си врабчета - за замерване
на клоните съвсем обезразлистени...
ІІ.
Угасна гроздето. А под асмата
личаха още стъпките на татко.
С които се сбогувах като вятър,
дошъл да поиграе с мен за кратко.
А после се превърнах на очакване,
и не можах да свикна с негонямането.
Пораствах като коте. Оцелявайки,
все повече привързана към падането.
Роднините, назъбени от загубата
нарочиха я - мама е виновна.
Комшиите ни криха в махалата.
Но аз без дом усамотявах двойно.
А после някой просто срещна мама.
Билети й предложил...за театър.
И стана бяла шаферка сестра ми -
на черна булка, плачеща за татко.
ІІІ.
А мама си отиде през октомври...
И от тогава всеки дъжд задавя.
Отнетото завинаги ще помня
без вятъра - последен и разлайващ.
Издиша струйка дъх - горещо-леден,
превръщайки тъгата си на минало.
Мълчахме като вещи. Непотребни.
Ръката й в ръката ми изстиваше...
Дойдоха три съседки-оплаквачки.
Измиха я с оцет. И я облякоха.
Приятелите... Просто непознати
в безсълзие за себе си проплакваха.
По стълбите надолу я понесоха-
красива от цветя и тиходумия.
А после във земята я посяха,
за да поникне пак. По новолуние.
ІV.
И в тишината -
още тишина.
От бряг до бряг.
От канара до камък.
Гори голяма
глупава луна.
И две звезди.
Една от тях е мама.
Павлина ЙОСЕВА
І.
Измислям си. На пет години бях...
Възможно е да лъжа. И обратното.
Погребахме под младата трева
костюма. И усмивката на татко.
От погледа на баба проумях,
че да си жив сега не е живеене.
На двора, зад квадратната чешма
накуцващ вятър болно агнеблееше.
А дядо се прихлупи под каскета си.
Канелката захапал, не лулата.
И се пресели с бъчвите в мазето.
Гризеше лук и го сълзяха лактите.
А мама... мама побеля
и роклята й ставаше по-тъмна…
На двадесет и шест. На сутринта
под веждите й нямаше разсъмване.
Сестра ми се изгуби в махалата
като звънче във джоба на разсеян.
Дойде си привечер напълно сляпа.
В шепата си носеше щурчета.
По улиците, гълтащи вървенето,
и чуждите приличаха на близки.
Измислих си врабчета - за замерване
на клоните съвсем обезразлистени...
ІІ.
Угасна гроздето. А под асмата
личаха още стъпките на татко.
С които се сбогувах като вятър,
дошъл да поиграе с мен за кратко.
А после се превърнах на очакване,
и не можах да свикна с негонямането.
Пораствах като коте. Оцелявайки,
все повече привързана към падането.
Роднините, назъбени от загубата
нарочиха я - мама е виновна.
Комшиите ни криха в махалата.
Но аз без дом усамотявах двойно.
А после някой просто срещна мама.
Билети й предложил...за театър.
И стана бяла шаферка сестра ми -
на черна булка, плачеща за татко.
ІІІ.
А мама си отиде през октомври...
И от тогава всеки дъжд задавя.
Отнетото завинаги ще помня
без вятъра - последен и разлайващ.
Издиша струйка дъх - горещо-леден,
превръщайки тъгата си на минало.
Мълчахме като вещи. Непотребни.
Ръката й в ръката ми изстиваше...
Дойдоха три съседки-оплаквачки.
Измиха я с оцет. И я облякоха.
Приятелите... Просто непознати
в безсълзие за себе си проплакваха.
По стълбите надолу я понесоха-
красива от цветя и тиходумия.
А после във земята я посяха,
за да поникне пак. По новолуние.
ІV.
И в тишината -
още тишина.
От бряг до бряг.
От канара до камък.
Гори голяма
глупава луна.
И две звезди.
Една от тях е мама.
Павлина ЙОСЕВА
Поли, винаги съм искал да ти кажа колко много тъжно е това стихче, но всеки път задавен съм преглъщал сълзите и съм подминавал. Прегръдка!
цитирайТова е невероятно. Откъде този талант? Имам чувството, че всичко се случва пред очите ми..
цитирайpafchity написа:
Това е невероятно. Откъде този талант? Имам чувството, че всичко се случва пред очите ми..
Абсолютно съм съгласна... Невероятно е!
Поздрави :)
октомври чука на вратата, а и моята майка си отиде в него...
Живее се стихът ти...
Без думи, без дъх съм отново!
Поздрави!
цитирайЖивее се стихът ти...
Без думи, без дъх съм отново!
Поздрави!